ФРАГМЕНТИ
Миналото остава зад нас, бъдещето ни предстои. Но бъдещето не се вижда, вижда се само миналото. За съжаление нямаме очи на гърба си…
Да се премахнат старците. Странно желание! Старците били извън света? А младите са глупави и посредствени.
Винаги съм презирал младите, особено когато бях млад. Училищният двор, в търсене на желаещи да мислят – това беше една от най-тягостните гледки за мен.
Господи, каква липса на достойнство, какво безсмислие и каква разпуснатост!
Винаги съм бил раздвоен между обичта към себе си и обичта към другите. Може би това е моята най-голяма драма в живота, моят ад! Аз съм напълно неспособен да се откажа от себе си заради другите, но не мога и да се откажа от тях в моя полза. И сигурно нито другите, нито аз имаме някакво значение. Казвам, че не мога да търпя другите заради обичта, която им дължа. Не, не мога да се измамя. Накрая, това все пак, е за дълго…
Жул Верн е може би единственият писател-пророк. Това, което той предвиждаше, е вече реалност…
Днес се говори прекалено много за езика. Като че ли хората едва сега проумяха, че говорят от хиляди години. А час сега са се замислили, че трябва да разберат какво иска да им каже това – говоренето! И се объркват без да искат или пък нарочно.
А езикът е мисъл. А също и израз на мисълта. Да, той е едновременно мисъл и израз на мисълта.
Езикът е едно нещо, а начинът на говорене – друго нещо. Начинът на говорене може да бъде и нечестна игра… А хората не правят разлика между начина на говорене и езика.
Аз предпочитам Карл Юнг пред Зигмунд Фройд. Юнг не забранява религията. Известна е неговата фраза, че тя, религията, е „психологическа необходимост“. А след като е необходимост, значи отговоря на някаква истина. Но на каква истина? Религията е символ на друго нещо. Самата тя крие друго нещо. И то не е това, което искам да ви кажа. Не смея да ви го кажа. Аз не притежавам достатъчно смелост, за да вярвам…
Мисля, че заблудата на Брьотон бе в това, че се вземаше прекалено на сериозно. Трябва да свикнем да се вземаме по-малко на сериозно. Защото ако се вземаме много на сериозно, ще се чувстваме като в затвор, ще се задушим! Ще изгубим „свободата на движенията си“. Ще се лишим от необходимото разстояние, за да ги виждаме. Затова: трябва да сме поне наполовина сериозни!
Като разбрал, че му липсва обич, Зигмунд Фройд разбрал какво липсва и на другите. Забелязал и друго: че агресията не бива да се отблъсква. Убедил се, че животът трябва да се превърне в „обичана агресия“. Агресията, свързана с чувството за обич. По този начин ще може да се убива нежно, много нежно… Ритуално!
Ние, хората, сме комични същества. И би трябвало да се научим да се виждаме от тази страна. Единствено хуморът – розов, черен или жесток, може да ни възвърне яснотата на възприятията.
Повече няма да пиша драми. Ще пиша само, за да се забавлявам. Всъщност, не би трябвало да продължавам да пиша, но след като съм професионален литератор, ми се налага да работя за театъра, да съчинявам разни истории за сцената. Това, разбира се, не е кой знае какво!
Литературата е просто една игра на думи – словоблъсканица! Кажете: какво правим насън, ако забележим стена? Аз не я преминавам, не я разрушавам, нито се опитвам да я разруша. Аз говоря, говоря и това ми дава правото да не правя нищо друго.
Всъщност, литературата ме утешава – тя е нещо като алиби за мен, извинява ме, че не действам като другите… Реших да не пиша вече. Ще започна да строя неща, подобни на малки вселени…
Винаги очаквам някаква благоприятна промяна. От всички лагери край мен аз не избирам нито един. Намирам се в положението на някой, който би искал получи голямата печалба, но без да си купи билет от лотарията.
Човешката комедия ме поглъща напълно. И аз не съм напълно в този свят. Не съм нито тук, нито там. От страх, че няма да направя правилния избор, аз не приемам нито политиката, нито религията.
Нас, хората, ни погубва точно страхът, че можем да се погубим. И опасението, че мечтаната благодат може и да не се появи.
Сънувам, че съм останал само с един кътник и той се клати. Изваждам го с два пръста. Зъбът е дълъг, с много голям корен. После го поставям на мястото му. Натискам го с пръст, за да се забие, а той едва-едва се задържа…
Колко е прав човекът от улицата, сигурно философ, който ми казва:
– Всичко на този свят би било много по-просто и по-весело, ако нямаше болести и смърт, ако хората се разбираха помежду си.
– И ако времето беше винаги топло и слънчево, ако не беше никога прекалено горещо или прекалено студено…
– О, това би било твърде много, за да го искаме, нали?!
Умря един от моите най- добри приятели. Друг е вече на смъртно легло, а трети е много болен. И колко хора, Господи, воюват на този свят, колко страдат от тирания или пък са по затворите! И все пак, понякога отварям широко прозореца към големия, изпълнен с движение и живот булевард и гледам слънцето и света. Усещам някаква еуфория, някаква радост, сякаш имам алкохол или наркотик в кръвта.
Понякога, макар и твърде рядко, ние, хората, сме щастливи: забравяме страданието, страха, болката. Това състояние трае повече или по-малко, а след това отминава. Понякога продължава цели три минути…
Да вдъхнеш живот на сенките, да ги накараш да изглеждат по-истински, да създадеш свят между измислицата и истината, да се изкачиш до друго небе, да въведеш нов свят в нашия свят, да се противопоставиш на Бог и на хората – ето това е най-невероятното, най-страстното, най-вълнуващото.
В края на краищата – нима всичко, което ни заобикаля не е измислица, фикция, плод на нашето въображение?
Нашият приятел умря. Ето празното му бюло, книгите, неговата снимка. В света около нас мъртвите са вече повече от живите. Кога ли човек ще се научи да очаква смъртта без да се страхува от нея?
Трябва ли да стигнем доонова душевно състояние на старите мексиканци, за които смъртта и повод за радост. Цялото човечество следва да познае това състояние, но за съжаление нашата цивилизация е възпитана да залага само на живота… И като залагаме единствено на живота, ние просто не живеем истински…
Сънувам, че някой ми казва: „Ти не можеш да намериш ключа на загадките, не можеш да откриеш отговора на всички въпроси наяве. Трябва да ги сънуваш!“ И аз заспивам и сънувам. Сънувам пророчески сън. Събуждам се. Опитвам се да си припомня този „пророчески сън“, но не мога.
Да, сънят, който трябва да ми обясни всичко, цялата истина за този свят, ми е избягал, и този път…
Тези стени са непроницаеми. Мъча се да ги пробия, а те може би са самият разум. Нали той е идигнал тези стени, за да ни спаси от хаоса. Защото зад тях са Хаосът и Небитието. Да, зад тях няма нищо! Те са границата между онова, което сме направили, и Празнотата. Отвъд тях е смъртта.
През тези стени не бива да се преминава…
1950 г.
Йожен Йонеско
Подбор и превод: Огнян Стамболиев