измий ме с водорода на познанието
и нека през бетонните си ириси да видя
радостта отвъд полетата, покрити с кости;
доскорошният зид да бъде срутен
да се пропука чак до дъното
на пълноправен кладенец –
ще се усмихна през опръсканото с кръв
към млякото на хоризонта,
над осеяното с призраци –
в молитвите за благодатен дъжд
от моите бездънни ириси да никнат
каменни дворци и тронове от мрамор
Прочетете още от Христо Мухтанов тук.