АМНЕЗИЯ
Паметта ме боли. Като малко дете е,
зашлевено, защото не слуша.
– Аз не плача! – ми шепне – Сълзичка расте,
за да грее прозорец в бездушното.
Имах остров за сън, имах остров за страх
и река между тях пълноводна.
Разболя се реката, дъхът ѝ завря.
Изклокочи: „Нататък си бродник“.
Нямам хляб за магии. Ще стана рибар.
Да проходят дълбоките риби.
Тъй ѝ казах. Нататък забравих да спя.
Страховете отчаяно хлипат.
Пазя няколко въдици с кални нозе
и една поразпасана мрежа.
Всичко друго прибраха в един диспансер.
Безнадеждно било като тежест.
А сълзата расте, но не гледай назад.
Само питай понякога:
– Там ли си?
Тъй прозрачно се моли! В реката пълзя
като риба, която я няма.
Прочетете още от Цвета Иванова тук.