Ако съществуваше
Господ би могъл да пише стихове върху тази гъста мъгла, ако съществуваше. Би могъл да си прави мъглени топки и да замеря с тях всеки, който е изгубил посока, за да го сепне. Би могъл да си ушие наметало и да прави фокуси. Би могъл, например, да се скрие зад мъглата, да се направи на невидим и да изчезне, оставяйки обърканата си публика да го търси и да убеждава самата себе си, че всъщност той изобщо не е бил там и това изобщо не са фокуси, а сън. Би могъл и просто да си седи в удобното небесно кресло, или люлеещ се стол, или масажьор с шест степени на неземна наслада, и да пие облак. И да слуша джаза на разпилените човешки трепети и африканската птича песен, която като вулканична лава залива всичко и го създава отначало. Би могъл Господ да обича мъглата както се обича първата детска усмивка сутрин; да крие слънцето зад нея, за да не влиза в очите на тези, които търсят песента на африканските птици, за да си направят свой собствен джаз. Би могъл да държи мъглата вечно над земята като топъл юрган от фина, лека материя, под който да се завием презглава и да сме в пълна безопасност. Би могъл да я направи толкова тънка, че да я вижда само той, би могъл да я нареже с ножица и да създаде рая от парченцата ѝ. Би могъл, ако съществуваше, да замени всичката мъгла на човешката гордост с тази на небето – да ѝ се радваме отдалеч или да я ненавиждаме с присвити от миниатюрни водни капчици очи. Би могъл, ако съществуваше. Ако мъглата беше Бог, вместо просто рояк невидими пчели, които не бръмчат, за да не събудят зимата. Не тази навън, а тази, чието идване никога не дочакваме будни.
Би могъл. Но на земята няма място за двама.
Прочетете още от Цветозар Цаков тук.