От дървото на детството
падаш като круша.
Вятърът грижовно те търкаля наоколо –
засилва те нанякъде и внезапно те завръща.
Короната ти пази сянка,
към която често изпитваш съмнения.
Корените чертаят граници,
с които сам да си заградиш държава.
От натъртеното те боли цял живот.
И именно тази болка
успива спомена за гниенето.
Прочетете още от Цветозар Цаков тук.