O.C.D.
Всяка сутрин ходеше на работа с метрото и всяка сутрин минаваше покрай просяка, седнал на земята до каменния парапет на входа на подлеза. И всеки път пускаше в картонената му кутийка по един лев. Не го правеше от доброта – ни най-малко. Просто не можеше да не пусне монетата. Ако не я пуснеше, не можеше да продължи пътя си, нещо в главата му не му даваше мира, а това беше последното нещо, което той желаеше. Беше пробвал няколко пъти да стисне очи и зъби и да притича бързо покрай просяка, но нито един път не му се получи докрай – всеки път се връщаше почти веднага, неизминал още и десет метра, бъркаше в джоба си и пускаше ядно монетата, а глухото ѝ издрънчаване в обичайно празната картонена кутийка му звучеше като детски присмех. В известен смисъл просякът за него беше пропускателен пункт към света навън – процеп, в който трябваше да пъхне монета, за да се отворят вратите и той да излезе от собствения си свят и да влезе в общия. Всяка сутрин минаваше през два такива пункта и всеки от тях му струваше по един лев. Само че вторият не го гледаше тъжно и не протягаше трепереща ръка към него. Освен това не миришеше лошо.
Една сутрин, докато влизаше в подлеза на метрото, без да гледа, той извади от джоба си приготвената монета, хвърли я небрежно по посока просяка и отмина. Звучното издрънчаване на метал в камък го накара да застине на място само крачка по-късно. Обърна се със свито сърце и не видя просяка. Монетата му се премяташе мудно около ръбчето си, а инерцията ѝ намаляваше все повече, докато накрая не легна кротко на каменната плочка и повече не помръдна. Беше с тура нагоре и проблясваше меко от първите ранноесенни лъчи на слънцето. В един безкраен миг, продължил може би двадесетина секунди, той стоеше и не знаеше какво да предприеме, нито кой е и къде е. Нито дори закъде беше тръгнал и защо изобщо е излязъл от дома си. Всичко изглеждаше тъпо и банално, лишено от смисъл и нужда да се живее. После тръсна рязко глава, наведе се да вдигне левчето, но нещо в кръста му изпука силно и той стовари шумно задника си на земята.
Точно тогава минах аз и с огромна въздишка и усмивка на облекчение пуснах левче в протегнатата му някак неестествено напред шепа. Слава богу, защото обикалях подлезите вече почти половин час и ако не го бях видял, със сигурност щях сериозно да закъснея за работа и да си имам куп неприятности!
Прочетете още от Цветозар Цаков тук.