Синът на инженера
Бащата приближава.
Зимата си отива.
Някой е разлял къпинов сок в небето.
Или обратно –
Първо виждам залеза и си казвам зимата си отива,
после бащата, който приближава.
В ръката му – книга.
„Ти не го познаваш, моя син,
той има навик на изчезва все едно не го имало,
а може би греша,
но той вътре е целият,
подобно младенец се е зашил в думите.
Другото, което трябва да ти кажа е, че границите му убиват на петите,
затова краката му кървят“.
– Като този залез?
Бащата си отива.
Някой е събрал къпиновия сок.
Останал е в ръката ми синът.
Да го разгадая по липсите,
както се прави човек отначало,
както всеки всекиго така опознава,
първо го измисля, а после се разочарова.
Ако не успее в последното, има човек завинаги,
ако успее, загубил е и не е разбрал.
И единият, и другият,
и спечелил няма.
Прочетете още от Яница Радева тук.