Яница Радева e автор на две стихосбирки. Дебютната ѝ книга „Друг ритъм“ (2003) излиза в резултат от Националния младежки конкурс „Веселин Ханчев“ (2002), а втората ѝ стихосбирка, „Кошерът на думите“, получава номинация за наградата за поезия „Николай Кънчев“ през 2012 г. За първата си книга с проза – „Бонбониерата“ (2011), получава Наградата за млад автор на Министерството на културата. Във втория ѝ роман „Сезонът на Йоана“ (2015) се преплитат християнска естетика, антична митология и съвременност, а в следващите ѝ книги – „Пътят към Тива“ (2017) и „Поздрави от Хадес“ (2020), заявяването на мита е основополагащо. Романът „Пътят към Тива“ е с номинация за националните литературни награди за български роман на годината „13 века България“ (2018) и „Елиас Канети“ (2019), а „Поздрави от Хадес“ е в номинациите на Националния център за книгата „Перото“ за 2020 г. От 2016 г. вписва блог, който възприема като експериментално пространство за литература.
Очите на чужденеца
Както всяка река, реката се вълнува, когато вятърът пълзи по тялото ѝ като бог, легнал върху древна богиня. Какво ще се роди от това полягане, мъжът, надвесен над моста, не знае, толкова много неща се раждат, когато бог лежи върху богиня, но точно сега не мисли за това, а за друго. Реката толкова се вълнува, че отражението на мъжа не се вижда, не се вижда и отражението на непознатия до него, който се появи кой знае откъде, прилепи се и му говори настойчиво. Всеки път, когато мъжът решеше да се извърне и да го погледне, не успяваше, все нещо пречеше. А вече не е любопитен да го вижда, дори почти се е отказал да го слуша. Забелязал е само, че непознатият е висок колкото него, но друго не би могъл да каже, ако го питат. Но кой ще го пита? Никой не попита нищо, а той отиде на крака преди два дни – вече трети изтича – да разкаже всичко. В районното каза, вижте аз видях и знам всичко, а охранителят го изгледа – сега е убеден – безразлично, но тогава му се стори, че беше любезен, когато му каза да седне и да чака ред. И той седна на пейката. Със сигурност беше много по-голяма от пейките по други места, защото нашият град е забележителен. Така каза непознатият, когато седна до него. Тогава, ако се беше извърнал, щеше да го види, но се беше вглъбил и смалил на пейката и се чувстваше като онзи мъж в корема на кита, разкъсан от раздвоение. Ще поседя и ще почакам, мислеше си, сгънат на мястото, после ще кажа, че видях крадеца и че мога да го опиша – сиви очи, които обаче не са мъдри, не се лъжете, щеше да каже, невинаги сивите очи са мъдри, а само когато в тях има мисъл. А в онези очи нямаше мисъл. Той щеше да опише мъжа, който се беше сблъскал нарочно с другия и знаеше как ръката му се плъзна в джоба на лененото сако, което се вееше и затова минувачът не усети нищо. Сякаш вятърът бръкна в джоба му, но вятърът не краде телефони – не! Вятърът поляга над реките и ги опложда. А човекът и само човекът приплъзва ръката си в човека, бръква в душата като в джоб и я насилва. А от насилената душа не се ражда нищо добро. Но това нямаше да каже на инспектора, седеше и си мислеше за човека, който разговаряше със спътниците си, и за мъжа, облечен небрежно, който сблъска тялото си в другото. Мислите му избягаха, сякаш потъна в несвяст и пропусна сблъсъка на телата, двете мъжки тела, които се срещнаха не като древни герои. Непознатият, който седна до него на пейката в районното, знаеше за какво си мисли. Може би беше изрекъл нещо на глас и непознатият непитан се намеси. Такива неща се случват ежедневно, дори ежечасно, каза. Животът да не е енциклопедия на героични битки като в „Илиада“, не ставайте ученик, моля ви?! Вие разбрахте ли, че този човек е чужденец, да не мислите, че в неговата страна не се случват такива неща, разбира се, че се случват! Само че там в чакалните няма такива големи пейки. Техните пейки са оплюти от мухи и върху тях са седели всякакви екземпляри – мургави и спретнати, бивши и бъдещи затворници, луди и мними болни… Е, добре, господине, беше го прекъснал, не знам защо ме заговаряте, но нима тук хората не са същите, вижте тези, които преминават, те не отговарят ли на вашето описание? Целият свят е една и съща чакалня, каза непознатият, прокашля се и продължи, че всъщност това няма значение и не за това му била думата. Думата му била, че напълно ненужно е дошъл тук. Въобще не ви е мястото тук, господине, беше казал, а той беше стиснал джоба на панталоните си и беше отговорил, аз знам по-добре от вас, оставете ме! Непознатият не го остави, но дойде неговият ред и той остави непознатия.
На стената в кабинета на инспектора висеше флаг. Помисли, сякаш непознатият беше влязъл в главата му, че във всяка държава, и в държава на онзи чужденец, виси по един флаг, виси и никой не му обръща внимание. И на него като на знамето не му обърнаха внимание. Непознатият би му казал, казах ли ви? В кабинета на инспектора той трудно навърза в изречение думите. Аз идвам за случая с посланика вчера, промърмори, малко заекна. Какъв посланик, вдигна вежда с внимание инспекторът? А той се опита да поясни, с онзи, от моста, видях произшествието. Какво произшествие? Не съм чул някой да е стрелял по дипломатическо лице, иначе щеше да има скандал и всичко да се знае. Не, никой не е стрелял, каза. Ами какво тогава? Мъжът се умълча, поколеба се. Как да му обясни? В устата му се въртеше изречението, човекът беше обезчестен, и взе, че го изтърси на инспектора, вместо да му каже, откраднаха му телефона. Изнасилване? – попита инспекторът. Не, не беше това, различно беше. Инспекторът погледна часовника на стената. Дали не му беше отнел много време? Пишете, каза инспекторът и му бутна пред очите хартия. Сложи до хартията химикалка и излезе. Химикалката пишеше лошо, мастилото не течеше равномерно, но пък и мисълта му не беше друга. Как да я строи, какво да каже? Нека си припомни всичко. Часът от деня не знаеше, но денят не можеше да забрави – камбаните биха сутринта празнично и изпълниха въздуха над града със звън, а после стана задушно, но той трепереше, докато гледаше мъжът, който приближава, облечен в ленен костюм. На дете приличаше този мъж – движенията му бяха невинни. Помисли си, можеш да се приближиш и да вземеш близалката на едно такова дете и то няма и да разбере. А мъжът, който приближаваше, говореше възторжено на двамата с него, не забелязваше развълнуваната река, нито сградите, чиито прозорци щяха да бъдат мълчаливи свидетели, но те са видели какво ли не – много са стари и много дискретни. Реката се развълнува силно, мъжът със сивия поглед от единия край на моста гледаше онзи, който вървеше към него от другия край на моста и си помисли, че е вятър. Като вятър щеше премине покрай вървящия и всичко щеше бъде стане бързо. Опомни се, когато мъжът с ленения костюм, за когото разбра, че е чужденец, го беше погледнал с изненада и го беше отминал. А той от този момент започна да мисли за погледа му и си каза по-късно, някога ще забравя ли тези очи? После тръсна глава си, разбира се, че ще забравя, и отиде в една кръчма, в която не беше влизал преди. Алкохолът се стече като лава, в която се разтопиха всички предмети пред погледа му, но очите на чужденеца не се стопиха, висяха над горещата огнена маса и все по-учудено го гледаха, както когато дете погледне и каже, няма ли да се извиниш? Два дни очите го преследваха. Дори, когато спеше, бяха в съня и го чакаха да се събуди.
Затова отиде в районното. Да каже всичко, а тогава до него седна непознатият. Да го разубеди ли? Нима непознатият знае какво е да нямаш мира от очите на чужденеца, и те сиви като неговите, но мъдри като очите на дете, каквито неговите никога няма пак да бъдат. И точно мислеше да го каже на непознатия, го извикаха и вътре той писа дълго. Листът не му стигна, но друг нямаше, но и човек нямаше, който да му даде нов. Вижте, казаха му най-сетне, работното време на колегата изтече, пък и си има един хубав повод днес, нали разбирате, човешко е. Всичко е човешко, помисли си, и сърцето му се сви, а с моето дознание какво ще стане, попита, изчакайте, все ще се намери на кого да го предадете. Той чака дълго, но не дойде друг, освен непознатият, който му заговори в гърба. Дълго си тук, отбеляза. Да, но още малко, да, време е да тръгваш, зная, каза мъжът и остави дознанието на бюрото на инспектора. Те щяха да прочетат всичко, всичко беше описал подробно, а сега, след като го беше описал, сигурно очите щяха да изчезнат, да се заличат. Това беше най-важното. Затова беше дошъл.
Но не стана така. Той пак пи и пак всичко потъна в лава, а очите пак висяха над огнената река и го гледаха невинно. Затова цял ден стоя на моста, където срещна чужденеца. Към обед се появи вятър, същият като онзи ден, когато мъжът дойде, и затова си каза, ето сега ще мине отново, а той ще се доближа и ще му каже, покайвам се, после размисли, никой никъде не употребява тази дума, освен в църквата отсреща. Вместо да казва нещо, ще повтори всяко движение наопаки, както като гледаш филм на обратно и тогава сивите очи ще си отидат – не би могъл да живее с тези очи цял живот. А ако го преследват и по-натам? Цяла вечност. Щеше да направи, както беше решил, но чужденецът не дойде и вятърът си отиде.
Но в края на деня вятърът се завърна, съвкупи се с реката и се роди залез. Мъжът загледа заника на слънцето. Фенерите прогледнаха като малки луни, а пред очите на мъжа реката изглеждаше като лава и тогава чу непознатият. Говореше разумно, но той не го слушаше. Реката се вълнува, това си помисли, и е огнена. И тогава от прозорците на сградите го погледнаха очите. Всички мълчаливи прозорци се превърнаха в сивите очи на чужденеца. Гледаха и мълчаха. Реката се успокои, но огънят, от който беше родила залеза, не се отдръпна. Като огнена река от сън беше и можеше всичко да погълне, всяка грешка обещаваше да изгори, обещаваше милост, каквато хората толкова рядко предлагат, защото от насилената душа не се ражда нищо добро, и затова човекът се подхлъзва и пада в калта и после, когато се изправи, очите му гледат иначе, забравили са всичко, прочетено в мъдрите книги и всеки добър пример на предците стъпкват и са готови на свой ред да насилват.
Мъжът извади телефона на чужденеца от джоба на панталоните си и го надвеси над моста. Господине, каза непознатият, и му се стори, че го хваща за лакътя, в момента сте афектиран, като се наспите ще забравите. Всичко ще мине, уверявам ви. Нищо не искаше да отговаря на непознатия, вече дори не мислеше за него. Отвори пръстите си и телефонът полетя към водата. Защо го направихте, господине? Не отговори на непознатия. Мислеше си, дали, ако човек се подхлъзне на обратно, ако, както изгарят предметите, изгори и калта, натрупана с времето… Не можа да довърши мисълта си със заключение, а с решение. Покатери се върху перилата на моста, от където в неестествено успокоената река видя само едно отражение. Покайвам се, рече.
Прочетете още от Яница Радева:
„Процедура за забравяне на приятел“
„След урок по тай ши“
„Синът на инженера“
„Формата на цветето“