Збигнев Херберт

Снимка: Мемориалното издание „ХЕРБЕРТ“, осъществено от Полския институт в София през 2008 г. по повод 10-годишнината от смъртта на големия полски поет.

Збигнев Херберт (Zbigniew Herbert), световноизвестен полски поет и писател, е роден на 29 октомври 1924 г. в град Лвов в семейство на юрист. Завършил е икономика и право в университета „Н. Коперник“ в Торун (1949). Следвал е философия във Варшавския университет (1951). Бил е член на ПЕН-клуба от 1972 г. и на редица академии. Работил е като редактор, учител, асистент, директор, драматург и др. Като гостуващ професор е преподавал съвременна литература в California State College в Лос Анджелис (1970-71 г.). Лауреат е на много престижни награди, между които: „Николаус Ленау“ (Виена, 1965), „Хердер“ (Виена, 1973), „Петрарка“ (Верона, 1979), наградата на Йерусалим за свобода на личността в обществото (1991), наградата на немските издатели (Баден-Баден, 1994), наградата „Т. С. Елиът“ за творческо писане, присъждана от Фондация „Инджърсол“ (САЩ, 1995), наградата на град Мюнстер за европейска поезия (1997) и др. Творбите му са преведени на повече от 35 езика в света. Починал на 28 юли 1998 г. във Варшава.

Книги: Струна на светлината (1956), Хермес, кучето и звездата (1957), Изследване на предмета (1961), Варварин в градината (есета, 1962), Надпис (1969), Пан Когито (1974), 18 стихотворения (1983), Рапорт от обсадения град (1983), Книжна кòла (1984), Елегия за сбогуване (1990), Ровиго (1992), Натюрморт с юзда (есета, 1993), 89 стихотворения (1998), Епилог на бурята (1998), Лабиринт край морето (есета, 2000) и др. Автор и на пиеси, както и на публицистика.

Книги на български език: Силата на вкуса (100 стихотворения, съст. и прев. Вера Деянова, 2000), Варварин в градината (есета, прев. Вера Деянова, 2000), Пан Когито (избрани стихотворения, съст. и прев. Димитрина Лау-Буковска, 2001), Натюрморт с юзда (есета, прев. Вера Деянова, 2008) и Седмият ангел (поезия в проза, съст. и прев. Здравко Кисьов, 2019).

Представените тук стихотворения, в превод на Здравко Кисьов (1937–2015), са от личния архив на поета и преводача. Публикуват се за пръв път (с изключение на „Надпис“) благодарение на поета и художника Роман Кисьов – син на Здравко Кисьов.

ОТЧЕТ ОТ РАЯ

Работната седмица в рая има тридесет часа,
заплатите са по-високи, цените непрекъснато спадат,
физическата работа не тежи (поради по-малката гравитация),
сеченето на дърва е като писане на машина,
общественият строй е стабилен, а правителствата – разумни.
В рая наистина е по-хубаво отколкото в която и да е страна.

В началото е трябвало да бъде по-иначе –
светли кръгове, хорове и степени на абстракцията,
но не се е удало да се отдели сполучливо
тялото от душата и тук е попаднало
с капката лой влакно от мускул,
било е потребно да се изтеглят предложенията
да се смеси семето на абсолюта със семето на глината –
още едно отстъпление от доктрината, последно отстъпление,
само Йоан е предвидил това: да възкръснете с тялото.

Бога го виждат малцина,
Той е само за тия от чиста пневматика,
останалите слушат комюникета за чудеса и потопи,
след време всички ще могат да виждат Бога,
но кога ще настъпи това, никой не знае.

Засега, в събота, в дванайсет на обед
сирените сладко мучат
и от фабриките излизат небесните пролетарии
и носят несръчно под мишница крилата си като цигулки.

ТАМАРИСК*

Описвах битки,
кораби, бастиони,
герои, които пробождат и които секат,
герои – прободени и посечени.
Забравих само едно.

Описвах морски бури,
рухващи кули,
разлюлени жита,
разхвърляни хълмове.
Забравих само едно.
Забравих тамариска.

Нали когато човек
лежи, пронизан от копие
и устата на раната му
плътно се свива –
той не вижда
нито морета,
нито къщи,
нито приятели.
Вижда редом до себе си
тамариск.

Той се възнася
на най-горната
клонка на тамариска,
по-високо от тия листа,
тънки като птичи пера,
и се опитва
да политне от него –
без крила,
без кръв,
без мисъл,
без –
________

*Южен храст (б. пр.)

НАДПИС

Гледаш ръцете ми.
Слаби са – казваш – като цветя.

Гледаш устните ми. –
Не им е по силите да обхванат света.

По-добре да се полюлеем върху стъблото на мига,
да се опием с вятър
да погледаме как залязват очите ни.
Ароматът при увяхването
е най-прекрасният на света,
очертанията на руините смекчават болката.

В мене е огънят, който мисли,
вятърът, който пълни платната,
нетърпеливите ми ръце могат
главата на приятеля
от въздух да изваят.

Повтарям стих, който бих искал
да преведа на санскритски
или на пирамида да поставя:

Когато светлината на звездите секне,
ще осветим нощта със себе си.

Когато вятърът се вкамени,
ние ще раздвижим въздуха.

КУТИЯТА, НАРЕЧЕНА ВЪОБРАЖЕНИЕ

Почукай с пръст по стената –
от дъбовата греда
ще изскочи
кукувичка,
ще повика дърветата –
едно, друго,
докато се изправи
гора.

Засвири тънко с уста –
и ще припне река,
здрава нишка,
с която са свързани
планините с полята.

Закашляй се многозначително –
ето и град
с нащърбения зид
на градската кула
и с къщички жълти
като зарове за игра.

Сега
затвори очи –
ще завали сняг,
ще угаси
зелените пламъци на дърветата
и червената кула.

Под снега
е нощта
със светещ часовник на кулата –
совата на пейзажа.

В АТЕЛИЕТО

С лека крачка
преминава художникът
от петно към петно,
от плод към плод.

Добър градинар,
той подпира цветето с пръчка,
човека – със радост,
слънцето – със синева.

После намества очилата си,
вари чай,
мърка,
галейки котката…

Господ, създавайки нашия свят,
е бърчил чело
и пресмятал, пресмятал, пресмятал,
затова светът е така съвършен
и в него трудно се живее.

Затова пък
светът на художника
е прекрасен
и пълен със грешки.
В него окото минава
от петно към петно,
от плод към плод.

Окото мърка,
окото се усмихва,
окото си спомня.
Окото може да издържи да говори,
само ако му се е удало да влезе
в средата –
тук, където е бил тоя
художник без крила,
в разпадащи се чехли,
без Вергилий,
с котка във джоба,
с добродушна фантазия
и с безсъзнателна длан,
поправяща този свят.