Казват, че януари е радичковски (пък и най-българският) месец, но настроението на следващите редове няма да бъде свирепо. Със заплашителен тон или твърде далеч от подобни опити, надзъртаме назад, към 2019 г., с четирима творци и с техните думи, които си струва да бъдат прочетени.
Въпросът вече Ви е познат:
Кой е 25-ият кадър на изминалата година? Какво остана недовидяно или недопрочетено? Какво премина незабелязано в литература, изкуството, култура?
Предходните отговорите можете да намерите тук, тук и тук.
Вашият отговор? Пишете ни!
1.
Ще се огранича до книгите, които следя по-системно от другите културни събития. Винаги е имало преекспонирани и недооценени книги. Сега, в хаоса на лавината от заглавия, която ни затрупва, това се случва още по-често. Но нито наградите, нито медийният шум могат да променят самата книга. Това, което си написал – прехвалено или премълчано – си остава завинаги това, което си написал.
2.
25-ият кадър е нещо, което не виждаме, но което ни въздейства, без да го съзнаваме.
Не съм сигурен, че погледът ми върху културния живот в страната е така пълен, че да преценявам кое е видяно и кое – не.
Също така няма как да знам кой какво е видял, как го е разбрал и преживял.
В някакъв смисъл, 25-и кадър, за обществото като цяло, е самата култура. Струва ми се, че хората, които се интересуват от културни продукти, са малцинство. Тук искам да отбележа, че под културни продукти не разбирам развлекателни събития. В най-широкия контекст на думата „култура“ би попаднало и хорото пред Народния театър, но предполагам, че въпросът не визира подобни феномени.
Съдейки по тиражите на по-сериозните издания или по броя на посетителите на изложбите, можем да мислим, че културата си остава невидян кадър. Остава да се надяваме, че по някакъв магичен начин, и тя като 25-ия кадър въздейства на обществото и го променя.
Ако трябва да спомена конкретни събития, струва ми се, че изложбата на Йова Раевска в Етнографския музей не получи вниманието, което заслужава. Поне аз, докато я гледах, бях сам в студената като хладилник зала. Националният етнографски музей е сам по себе си един 25-и кадър.
Друга небезинтересна изложба – на проектите, които кандидатстваха за Венецианското биенале – просто не можа да бъде видяна, тъй като се случи само за няколко часа, при това в работно време (в зала „Средец“ на Министерство на културата). Сигурен съм, че мнозина биха искали да се запознаят с проектите, още повече че покрай този конкурс се разгоряха спорове и конфликти.
Още нещо, което протича като процес, за който не е ясно доколко е очевиден и осъзнат. Става дума за едно обезценяване на културните продукти, което е резултат на различни предпоставки. Не се наемам да изброя всички, но една от тях е, така да се каже, твърде голямото предлагане. Живеем във време, в което всеки снима, пише, рисува, пее и какво ли още не. В пространството циркулират всякакви неща с различно качество. От друга страна общата консумативна нагласа се пренася и в сферата на културата – прави се продукт – ефектен, за бърза консумация, консумира се и се продължава към следващия. Това не изключва появата и на качествени неща и събития. Има и такива. Опитвам се да хвана общата тенденция в обществото. Дълга и сложна тема, която не може да бъде обхваната в няколко думи.
3.
Не знам доколко е незабелязано (или просто неглижирано) от хората, които създават и издават литература в България, но 25-ият кадър, на който аз искам да обърна внимание, е скептицизмът у една голяма част от читателите – понякога по-остър и краен, а в повечето случаи съвсем умерен, но устойчив скептицизъм – към съвременните родни автори. Към книгата, написана от български творец. Към романите, разказите и поезията, създадени и издадени днес, тук и сега. Не бих могъл да подкрепя това свое наблюдение със сериозен анализ на причините, довели до тази нагласа на читателя – някой би казал, че от значение е голямото количество родни книги, които излизат всеки ден на пазара; друг би посочил добре рекламирани книги, които обаче разочароват голяма част от любителите на литературата; на трети биха хрумнали още фактори – девалвацията на голяма част от наградите (в очите на читателите, що се отнася до авторите – те ги ценят доста високо), да не забравяме и честите обвинения в пристрастност и лобизъм на критиката, а от другата страна – голяма част от книжните блогъри заработиха в издателства или маркетингови агенции. Все по-често чувам от читатели, че „много внимателно подбират“ българските книги, защото прекалено често са попадали на разочарования. И ето го 25-ия кадър – читателите редовно започват българската книга с предварително очакване за разочарование – това може да изкриви възприемането дори на някое чудесно четиво. А за да посегне масово и без предразсъдъци читателят към българска книга, той трябва да получи подканяне „отвън“ – както видяхме, прекрасното перо на Здравка Евтимова бе забелязано след попадането на „Кръв от къртица“ в американски учебник. Може би една от причините се крие и в чертите на народопсихологията ни – престорения и показен патриотизъм, зад който се крие чуждопоклонство и нихилизъм. И, все пак, надявам се, че с времето този скептицизъм ще бъде преодолян, а това може да стане единствено чрез цялостно завишаване на нивото на съвременната ни литература, тоест – с общите усилия на автори, издатели, критика, дори на блогъри. Звучи като прекрасно пожелание – някоя следваща година 25-ият кадър да е не скептицизмът, а вярата в съвременната българска книга.
4.
Много се затрудних, питайки се кой е 25-ият кадър на изминалата година за мен, защото ми се иска да отговоря еднозначно, а заради многото неща, които силно са ме впечатлили – няма как. Хубавата новина от началото на годината – стихосбирката на Кристин Димитрова „Уважаеми пътници“. А след това се появи едно издание, което много ме обнадежди – и лично, и професионално (като филолог и библиотекар) – комиксът на Жак Наре по романа „Под игото“ на Вазов. Този комикс е много важен за мен, защото е именно книгата, която ще накара подрастващите да четат и да разбират иначе трудното за прогимназиалните ученици четиво.
Бях силно впечатлена и от приказната колекция на издателство „Сонм“, която случайно видях на панаирния им щанд в НДК. Не се говори за тези приказни издания, не съм попадала на реклами за тях. А са богати, красиви книги.
За съжаление, и смъртта на поети и литературоведи беляза годината – със загуба, с липса, с трудната мисъл, че оттук насетне ще общуваме с тях само чрез книгите им. И един вестник не успя да премине в новата година. Вестник „К“… Казват, че в тежки времена обществото най-първо се освобождава от изкуството и културата. Наистина ли пак са настанали такива времена?