Момчил Миланов в Близък прочит

 

Момчил Миланов гостува при нас с романа си „Лято в Бурландия“.

Колкото политически роман за деца, по думите на автора, толкова и приказка за детето в порасналия. Книга за сънищата и въображението, които може и да не ни принадлежат, за надеждите и илюзиите, в които живеем, за миналото и бъдещето, които си мислим, че познаваме или прогнозираме. Тук се разказва за границите между реално и нереално, между утопично и плашещо, между личностно и социално. Тук всичко е едновременно измислено и случващо се, а затова и настоятелно действително.

20 март (сряда), Melon, 18:00 ч.
Вход свободен. Заповядайте! 

Събитието е включено и в програмата на Национален литературен фестивал „Глоси“, и в „Домът“ – програма за култура и дебат.

***

„Още преди да разбера, че авторът сам е определил книгата си като „политически роман за деца“, си помислих съвършено същото – че това е нестандартен, неклиширан, приказен начин, по който може да бъде разказана близката ни история. Достъпен и за деца начин, за който изглежда никой не се е сетил досега. Властта и методите, по които се управлява тя, на пръв поглед не е тема, подходяща за малчугани, но де факто е част от много класически приказки, и Момчил Миланов определено е успял да я „разкаже“.“

Антония Апостолова

„Жанровата неопределеност и разколебаност на романа, в който местата и героите са едновременно себе си и други, реални и въображаеми, всъщност постига ефекта на съня. Сън, в който съвсем спокойно и без противоречие можем да бъдем двама души едновременно. Сънищата и коварният план на мистериозния Барон Нулде да сложи ръка върху тях са в основата на книгата от сюжетна гледна точка. Те са също и главният механизъм за разкриване на страховете и желанията на малкия Щерн, който, по всичко изглежда, има план за спасение.

И тъй като това е в крайна сметка дълбоко българска история, спасението в нея не е колективно, а индивидуално. Зимата в Грейщад е за всички. Лятото в Бурландия – само за тези, които могат да си измислят бягство. Вътрешна емиграция в съня.“

Юлия Роне

***

„Сънувах лош сън – оплака се тя. И аз. Не ми казвай преди дванайсет. Щерн се обърна и я изгледа странно. Какво има? Защо ме гледаш? А, нищо. Мама ми казва същото. Така ли? – отбеляза Леля Ема и изсумтя, без да се обръща. Щерн започна да разиграва разговор между двете останали самотни трохи на масата. А вие къде отивате? – попита лявата троха. О, аз трябва да ходя на училище – отвърна дясната. А вие? Аз имам температура и ще си чета вкъщи. Сигурно е вирус. Иде ми да се изям от яд – каза тази отдясно. Това е невъзможно поради редица икономически причини – отвърна съвсем сериозно болната троха. Момчето се сепна. Какво става? – Леля Ема стоеше зад него и го гледаше изпитателно. А, нищо, слушам трохите да си говорят. Не е ли време за училище? – попита тя и Щерн с видимо нежелание се надигна от масата. Моля, не изхвърляй Лев Троханов – каза той и посочи към лявата троха, която междувременно бе станала на приятно топче. Той има температура. Леля Ема поклати глава. С тези трохи ще хванем хлебарки за нула време. (Хлебарчици, добави той наум, как пък не ѝ хрумна?) Тя постави топчето на перваза. Тук добре ли е? Отлично е. До крака на масата притихнала стоеше огромната му червена пластмасова раница, която приличаше на хипертрофирала пощенска кутия. Асен и Сосо я наричаха Куфара и я ритаха с всичка сила, щом я забележеха да подскача върху гърба му. Тръгвам, Лельо Ема – съобщи той, без да я вижда на хоризонта, и заслиза надолу, като плъзгаше длан по ронещата се мазилка на стената. От известно време стаичката на портиера зееше празна. Все забравяше да попита баща си къде ли е чичо Силазко (на вратата стоеше табелка с М. Зиласко, но той не знаеше малкото му име – Манфред, Мохамед, Мандолин?). Отвори входната врата и едва излязъл, усети студа. Рехавият сняг изчезваше още преди да е докоснал паважа. Щерн хвърли поглед назад и видя приближаващия се трамвай. Защо все така се случваше, че трябваше да тича? Ако разписанието на градския транспорт се спазваше, той пръв би го закарфичил над леглото си, докато го научи наизуст, но това беше напълно безсмислено упражнение по мнемоника. Трамваите и автобусите бяха практически неуправляеми. Докато тичаше и Куфара подскачаше на гърба му, си помисли, че нямаше нито една сутрин, в която да е стигнал спокойно до спирката.“

из „Лято в Бурландия“,
Момчил Миланов

Повече информация тук:
Facebook
Instragram

Предлагаме ви и видеозапис от вече осъщественото събитие:

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *