При червената сянка
На Мария Калинова
Никога не те забравям.
Търся нещо за писане, припомням си тялото ти,
хвани се за въображаемата ми ръка.
Аз съм чугунен човек, метален свредел,
отпускам ваканция на смъртта,
отпивам от счупени, стъклени чаши.
Не тръгвай,
защото там дебнат плъхове и змии,
няма скрити запаси вода,
храната е недостъпна,
нищо не е достатъчно.
Прибери крилата ми,
знаеш, не съм един от ангелите.
Никога не ме е имало.
Подслонявам се в твоята квартира,
без очакване
. . .
Откривам те.
Тъмно лице и слабо тяло,
много е трудно да те спася.
Една верига се вие по гърба ти, отнася те
чакам и вече не мисля, нищо не мисля за теб.
Ти си по-тъжна от белег, алкохол и хапчета морфин,
защо си без собствено минало,
защо съм тук при теб?
. . .
Отивам при близките ти,
разпитвам всички,
накъде си тръгнала, защо ме оставяш.
Бягам с гърба напред
и стегнато въже около врата си.
Когато отминат всички дни,
телата ни ще бъдат вързани и обгорени.
Няма да се познаем.
Прочетете още от Александър Байтошев тук.
А тук може да разгледате и неговата картинна галерия.