Илко Димитров

Илко Димитров е роден 1955 г. в София. Юрист. Автор на книгите:  „Опит за определение“, стихове, 1989;  „Приказки за Попо“, книга за деца, 1992;  „Обратен водопад“, стихове, 1995; „Вселена“ по здрач“, стихове, 1998;  „Паркът, поема, 1999;  „Трите кошници“, стихове, 2000;  „Разчленяване“, поема, 2001;  „Двамата съдружници“, есета, 2007;  „Бяло“, избрана поезия, 2008;  „Продавачът на конци“, поема, 2009;  „Бог в Ню Йорк“, проза, 2010;  „4етири“, поезия, 2011 г;  „това едно / можеш ли го“, поезия, 2013;  „Черно“, избрана поезия, 2018. Награди: Годишна награда на Сдружението на българските писатели за 1999 г. – за поемата „Паркът“; Национална награ­да „Иван Николов“ за най-добра поетична книга на 2009 г. – за поемата „Продавачът на конци“.

В три части

1.
          Намирам Бог, Първопричината,
невежественият усърден Демиург
и хаосът внезапно се стопява, илюзорността отстъпва място
на щастливата увереност да обитаваш
непоклатимите устои на осезаемото Мироздание, но само
докато Богът трае в мен и аз във Бога.
          Вземам разума,
полагам го в ръцете си и с увереност, доведена до щастие,
напредвам в Естеството, пробивайки пулсиращата му повърхност,
докато не стане безпогрешно ясно, че напредвам в себе си единствено,
пробивайки пулсиращата си повърхност.
          Нищо отчетливо не надделява. Така,
моят Бог за мене е това, което е
разумът за друг, а пък за трети любовта,
осъзнавайки накрая естеството им
на равносилни заместители в тревогите на всеки да открие
приемливото за него основание
за пребиваването си.
          Това нескончаемо
кръжене над човешкото, това недоверчиво облитане на  
смисъла.
          Наистина, не търся изход,
нито подходящо обяснение, но питам се –
има ли класация на съществуванията и кой е на върха,
защото вярвам, че никой не живее „заради”, а „тъй като”.
          Тъй като съм – откривам Бога, тъй като съществувам
любовта ме обзема, познавам – и ме изпълва
измамната увереност във разума.Съществувам преди смисъла на живота си.

2.

          Но какво е „смисъл на живота”?
Животът ни не е отделен акт,
едно-единствено движение,
единствен вик,
не само е живот, а също е и смърт,
която му е толкова присъща,
колкото на нея – той,
и няма смисъл отделният живот,
лишен от смисъл е, дори и моят.
          Смисъл притежава само общият живот.
Само съвкупността от съчленени Азове,
която неуморно се възпроизвежда
от възторжените ни животи и унили смърти.
          Смисълът на общността не е посилна за човека.
Никой не ще успее да се различи,
да разпознае неповторимата си същност в тази
взаимозаменяемост на основания и смисли.
          Посилна за човека е задачата,
тя е смисълът на общността, преведен на езика,
на който само той, отделният човек – и никой друг – говори,
препятствието, което само той ще превъзмогне,
усилието, което само той дължи и накрая –
плодовете, които само той и никой друг
е преживял в сезоните на своите желания.  
          Но, кой може сам да отстои
смисъла на съществуването си, сплетените основания
на земното си пребиваванеНе гледай Бога, не гледай Бога.
3.

          Кое изпълнява задачата –
онова, което сме самите ние, човешката ни същност,
или някаква различна част от нас, която не е тя,
а нейно продължение, положено в света? Защото,
ясно е – съставени сме от две неразделими части,
които, винаги са разделени, за да съществуват
в непрекъснато разединявано единство –
действие и същина в едно.
          Всяка част има времето и територията си,
но всяка се стреми да надделее,
да надмогне другата, да я обсеби без остатък,
за да изрази сама божествената единица.
          Ето – аз съм повече от думите, които правя,
тъй както е повече от своите обувки – обущарят
и зидарят – от поредния си камък. Но камъкът
не е ли онова, което е зидарят, когато
престава да е само същност, а вече е и
свят, в който зидарят е положен?
          И ето – не съм аз повече от думите, които правя,
а съм самите думи, които стават свят,
когато ме напускат, заедно със същността ми,
която изразяват. И свършвам в думите,
целият приключвам в тях. От мене
не остава нищо, което те не са – каквото
застига думите и мен застига. Но вече свършени –
и аз, и думите. Не могат ново думите да изразят
нито други думи да направя аз.
          Тогава, кое изпълнява задачата,
кое продължава да работи и след като
угасне действието в същината
и угасне същината? Кое стои над
двете неделими части, единственото мое,
което не е същина и не е действие, но което
удължава действието и утвърждава същината?
          Отношението ми към същината и
отношението ми към действието – това изпълнява задачата,
това продължава да работи, дори и след като угаснат те,
дори тогава.

Още от Илко Димитров:
„Смъртта…“
„Какво от туй, че си щастлив или нещастен?…“

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *