Иванка Могилска (1981) е автор на стихове, разкази и романи. Има преводи на английски, френски и немски. Романът ѝ „Внезапни улици“ (http://vnezapniulici.eu) излиза на унгарски през 2017 година. Последната ѝ книга – сборник с кратки разкази – се казва „Тая земя, оная земя“ (http://taqzemq-onaqzemq.eu) и е издаден от „Жанет 45“ през 2017 година.
Работи като копирайтър на свободна практика. Обича да пътува, да чете и да разказва бивали и небивали истории.
Убиецът от купе №8
Ако щурецът, който живееше в лявото ухо на Емилия, се обаждаше по-рядко, тя сигурно щеше да разбере много по-рано кой е убиецът. Но той почти никога не спираше. В повечето случаи пееше тихо, монотонно, създаваше ѝ усещането, че се носи в облак, с глава, натъпкана с памук. Влакът пъплеше през долината. Мъглата прикриваше предупредителните сигнали на дърветата, че насреща се задава есента. Днес песента на щуреца беше особено тревожна и на Емилия ѝ се налагаше да прочита една и съща страница по два пъти.
Малко след началната гара лекомисленият младеж от компанията, събрала се в имението „Уотърби“, беше открил домакинята мъртва пред един стар шкаф в коридора към кухнята. Полицията дойде бързо и помоли гостите да се приберат по стаите си. Полицаите огледаха мястото.
Щурецът в ухото на Емилия взе доста висока нота, когато се оказа, че около трупа са разпръснати стихове на неизвестен автор, а в шкафа има още стотици, изписани с един и същи почерк страници. Стихове, стихове, стихове.
Полицаите провеждаха разпитите в библиотеката. Всички гости имаха алиби – бяха седели в столовата в очакване на десерта. Лекомисленият младеж призна – бил излязъл под претекст, че отива до тоалетната, за да се срещне с една от камериерките. Оставаше да се разпитат слугите и съпругът.
Влакът беше на средата на пътя, когато се оказа, че съпругът няма алиби. Емилия разкопча най-горното копче на бялата си риза на метличини с буфан ръкави.
В следващите две страници сър Тойнби плачеше в библиотеката и повтаряше, че животът му е свършен без неговата съпруга. Полицаите му съчувстваха, успокояваха го и все пак настояваха да узнаят какво е правила домакинята на имението „Уотърби“ при този стар шкаф, пълен със стихове, докато гостите й са очаквали десерта, а също и кой е поетът. Секнейки се в носната си кърпа, той промърмори, че жена му е имала нездраво влечение към писане на стихове и навремето е мечтаела да стане поетеса – амбиции, несъответстващи на положението на която и да било дама. После отново заоплаква дните си без нея.
На Емилия това много напомни за мъжа ѝ. Той галеше ръцете ѝ, смален и разкайващ се, след като се разбра, че когато я е блъснал по стълбите е спукала тъпанче. С плановете ѝ да стане кардиолог беше свършено. Оставаше ѝ само да се вкопчи в него, да му прости, да не го пуска и да направи това, което иска, което искат и двамата от толкова време – да му роди деца. Повече от тридесет години оттогава. Тя пооправи боядисаната си в оранжево коса и продължи да чете.
В следващите дни разпитите не спираха, гостите шушукаха: „Тази брилянтна светска дама с толкова задължения! Кой би предположил? Кога ѝ е оставало време? Стиховете добри ли са? Мислите ли, че сър Тойнби? Какво петно върху този невероятен мъж!“. Най-сетне личната камериерка на госпожата проговори.
Точно тогава влакът влезе в тунел. Емилия се облегна на седалката и пое дълбоко въздух. Кардиолог не стана. Беше най-обикновен общопрактикуващ лекар – обичан и уважаван от хората в малкия град, в който живееха. Деца имаха – две. Всяко вече беше хванало пътя си. Тя скоро щеше да се пенсионира, всичко беше наред.
Влакът излезе от тунела и се разбра, че госпожата не е устояла на желанието, продължила е да пише и да събира стиховете си в шкафа, без да ги показва на никого. Това камериерката знаела, защото понякога госпожата и сър Тойнби се карали и след това тя намирала спалнята осеяна със скъсани листове, а госпожата с тежък пристъп на мигрена, паднала между тях. Показа на полицаите една тетрадка със слепените наново стихове. А също и бележка: „Мили мой, прости ми, аз съм поет, затворен в грешно тяло.“ „Грешно“ като неподходящо или „грешно“ като „съгрешило“ не ставаше ясно.
Песента на щуреца в ухото на Емилия ставаше все по-тревожна. Главата й се размътваше. Тя се надяваше скоро да пристигне, да слезе от влака, да даде чантата на мъжа си, да се облегне на рамото му и той да я отведе у дома. Но все още имаше време до крайната спирка.
Готвачката се изпусна, че дочула боричкане в коридора, но не излязла да види какво става, била заета с подреждането на десерта по чиниите. На третия разпит, притиснат от полицаите между томовете на Байрон и Шели, сър Тойнби – придобил права над имението едва след смъртта на съпругата си, (припомниха си печалната участ на баща му, пропил всичко и успял преди смъртта си да го ожени успешно за господарката на „Уотърби“) призна. Съпругата му искала да предизвика скандал по време на вечерята, да покаже на всички стиховете си и да обяви началото на новия си живот като свободна жена, автор, поет, защото била открила увлечението му по гувернантката. И все пак твърдеше, че е невинен, че тя някак странно се подхлъзнала, стиснала листовете в ръка и ударила главата си в ръба на шкафа.
Влакът намаляваше скорост, защото влизаше в гарата на Емилия. Тя затвори книгата, затвори очи. Ясно беше кой е убиецът. Спомни си онази вечер, в която се караха отново дали тя да подаде документи за специализация или не. Щурецът в ухото ѝ запя с клетвите на мъжа ѝ колко я обича, как тя е най-важното нещо в живота му и той не може да понесе да я дели с нещо друго, било то учене или професия още години наред, и ще си тръгне. Емилия се залепи за облегалката, точно както тогава отстъпи назад, докато той се приближаваше със странно решително изражение към нея. Още една негова крачка, още една нейна и после полет, премятане, ударите на главата ѝ в стълбите, докато стигне до долу. Влакът спря.
Тя отвори очи с мисълта за убиеца и срещна отражението си в прозореца. Вече толкова години не можеше да си отговори на въпроса дали тогава я беше бутнал той или тя сама беше избрала да политне по стълбите.
Из книгата „Тая земя, оная земя“