Емануил А. Видински в Близък прочит

Пътуваме до 90-те години на миналия век. Попадаме в тогавашна Източна Германия. Пристигаме с момче от България. Оставаме да живеем в дом за деца, поддържан от католическата църква.
Всъщност идваме тук години след събитията. Тук е споменът, който също пораства. Паметта, културата, ученето. Новото начало, което не забравяме, при което се завръщаме. Вечното завръщане към всяко ново начинание, към началата, към универсалното в човешкия живот, изведено от индивидуалния опит.

Гостува ни Емануил А. Видински.
Четем отблизо неговия роман „Дом за начинаещи“.
2 март (събота), Melon, 18:00 ч.
Вход свободен.
Заповядайте!

Събитието е включено и в програмата на Национален литературен фестивал „Глоси“, и в „Домът“ – програма за култура и дебат.

***

„Да се завърнеш в дома на начинаещите години не е никак лесно начинание. Лицата често са избледнели, а стаите – обгърнати в паяжини. Но точно някъде там, в ъглите, се крие ключът на живота ни, който ще отваря всички залостени впоследствие врати.
В романа си Емануил А. Видински сякаш прави точно това: завръща се към мястото, където е бил някога, за да открие мястото, където е днес. „Дом за начинаещи“ е „образователен роман“ в традицията на Гьотевия „Вилхелм Майстер“. Роман, в който спомените ни учат как да продължим.“

Димитър Кенаров

„Някъде по пътя между всички разказани в романа истории героят пораства и достига до своите собствени, проверени истини. Силата на „Дом за начинаещи“ е в това, че не дава готови отговори, а оставя юношите да изживеят своите кризи, вини и съмнения, показвайки ни, че макар въпросите, пред които всички начинаещи се изправят, да са общи, отговорът всеки път е индивидуален. Едно от най-големите достойнства на романа е в начина, по който разказва – леко, просто и безизкусно, без излишни претенции и разточителства.“

Петя Абрашева

***

Баща ми ме погледна и за момент се изплаших. Никога няма да забравя как изглеждаха очите му тогава. Бяха хлътнали навътре, присвити от умора и притеснение, почти загубили цвета си. Гледа ме няколко секунди, след това направи опит да се усмихне. Не каза нищо. Протегна се през масата и сложи ръка върху моята. Впери поглед в ръцете ни и остана така. Стори ми се много време. Бях раздвоен между радостта, че се намерихме, и смущението от цялата тази сцена.

След това той ми каза, че от следващата седмица ще живея в католически детски дом в друг град, ще посещавам гимназия и ще трябва да се науча да бъда самостоятелен. Виждал, че не успявам да напредна истински с немския, затова решил да ме отдели от себе си и да ме постави в изцяло немскоезична среда. Освен това живеехме със стипендията, която получаваше като докторант към университета в Хале, а тя не бе много висока.

Гласът му бе равен, излизаше с лек хрип, почти шепнешком, и през цялото време имах усещането, че дори баща ми няма връзка с него, сякаш е натиснал копче и някакъв механичен глас изговаря предварително заучен текст. Очите му бяха все така уморени, почти безучастни.

Не знаех какво да кажа, дори какво да мисля за новината, с която ме посрещна. Бях установил, разбира се, че баща ми се е увлякъл по католицизма, макар да не говореше за това. Вероятно смяташе, че едно католическо възпитание ще ми даде предимства, каквито на него в социалистическа България са му били отнети. Не знам.

Така или иначе, след около час се качихме на влака за Хале. Баща ми бе купил предварително билет и за мен. Седях в купето и гледах как Дрезден се изнизва бавно в очертанията на прозореца, въздъхнах дълбоко и в този момент усетих, че съм адски изморен. Обърнах се към баща ми, който седеше на седалката отсреща и не спираше да ме гледа. Опита да се усмихне. Усмихнах му се и аз. И затворих бавно очи.

из „Дом за начинаещи“
Емануил А. Видински

Повече информация тук: 
Facebook
Instragram

Предлагаме ви и видеозапис от вече осъщественото събитие:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *