Аксиния Михайлова: „Под чуждо име“

Под чуждо име

 

    Вече толкова нощи се връща върху терасата на моите сънища, изкачва изронените ѝ стъпала, мълчалив като изоставена къща, търси лицето си в празните дъна на прозорците, избеляла кърпа и сухи метличини в лявата му ръка, 
       рана – името му, как да го извикам, седем години в нощите ми сълзи раната, как да припомня чертите му, протягам ръка – безкрайни пространства между мен и моите жестове, огромни пространства, населени с къртичини, празни мравуняци долу в градините, между мен и потръпването на пръстите, между болката и съблазънта изтича едно минало в локвичката кръв, пропълзяват лепкави струйки с цвят на изгнил плод и засядат по бедрата ми.

      Вече седем години идва в нощите нашият син, непокътнати солта и хлябът, рани – твоите думи, не ми разказвай за градините на Пас, тук въздухът тежи, вече седем години не прецъфтяват вишните;

 двамата се съблякоха и се любиха…

       Прекършено вишнево клонче – нашият син, протяжно биха камбаните в онова пладне и черните кърпи на жените, накъде води този път, пресъхнали кладенци в очите ми, отвесното слънце събличаше сенките, когато потегли шествието и гласът на мама “отвори всички врати на къщата”, цял живот ли ще чакам завръщането му, мамо, „отвори вратите!”, не я попитах защо, жужаха пчели и миришеше на неузрял мед в градините, не я попитах защо…

двамата се съблякоха, целунаха се, защото прегърнатите тела преодоляват времето и са неуязвими; 

      Не ми разказвай за градините на Пас, къде ме водиш, вече седем години не прецъфтяват вишните и все по-тежък става въздухът върху терасата на моите сънища, не ми казвай накъде води този път, безкрайни полета с горчиви треви между мен и думите, празна къртичина – утробата ми.

 

Прочетете още от Аксиния Михайлова тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *