Теодора Лалова

Теодора Лалова е родена през 1992 г. Възпитаничка е на НГДЕК „Константин Кирил Философ“. Завърша „Право“ (2016) в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистратура „Международно и европейско бизнес право“ (2018) в Льовен. Докторант е в Католическия университет на Льовен.

Нейни стихотворения са публикувани в „Литературен вестник“, „Кръстопът“, „Литературен клуб“ и др. Сред авторите е на „Зоната“ (2017) – том 1 на антология за съвременна българска поезия. Лауреат е на Националната награда „На слънце време“  за впечатляващ дебют в поезията на автор, неиздал първа книга. Носител на наградата за поезия на Националния литературен конкурс на фондация „Св. Климент Охридски” (2016) и на второ място на Националния младежки поетичен конкурс „Веселин Ханчев“ (2016).  През 2015 г. и 2016 г. е сред отличените в конкурса за литературна критика на „Литературен вестник“ и фонд „13 века България“.   

 

ЗИМА

Гарата поема дъх, все така подпухнала и уморена. 
Оттатък площада, току в последната минута, туристите купуват шоколад, 
а дъждът, в проява на вежливост,  
стъпва на пръсти – има няколко истории из преките наблизо, на които 
е обещано скоро да се сбъднат; 
те не бива без време да бъдат събудени.  

Виж, бих могла да ти кажа така: 

има нещо ненаред с времето тук; в смисъл,  
не съм сигурна дали се остарява по-бързо, или напротив –  
когато се представим един на друг отново, ще съм досадно млада. 

Може би е сънено време, разбираш ли – не вижда добре;  
или пък нещо накуцва, влачи крак (ранено птиче) 
извън линията на пътя. Кое ще да е правилното време; и по какво се равняват  
линиите на всички наши избори – няма сега да изследвам.  

Обаче това са думи-вятър. На времето нищо му няма, в мир е със себе си,  
както и трябва. Даже, знаеш, аз вървя,  
аз вървя и вятъра нещо одумвам, сякаш по отива да кажа.  

Бях небрежна със зимата на тази столица, това е. 
Броях й часовете слънце, сякаш са дажбата цигари на някой войник.  
Едва отскоро я коткам; пускам й Колтрейн, когато най-малко отива, заедно се учим 
да бъдем мъдри. Тя предпочита 80-те, по радиото.   

Понякога се чудя какво би казал, когато минеш за пръв път 
през жълтото фоайе на гарата, замислена от барон Орта.  
На мен ми прилича на представа за Берлин. Или на София през соца.  
На надраскана плоча, която плюе приспивна музика.  

Виж, дъждът е започнал да тича.

 

Вижте и фотографиите на Теодорова Лалова.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *